искам да благодаря на академията…

най-сърдечни благодарности на мици за предоставената възможност да видя що е то блог. много ме кефи това момче 😉 вече си имам свой собствен и ще пиша главно в него. и тук ще пиша чат-пат, за да разнообразявам. очаквам същото и от мици. можете да ме намерите на – каква изненада – gimly.bloghub.org

сега спирам, за да не се разплача. благодаря и на семейството си, което беше с мен през тези трудни мигове. също така на колегите си, без които нищо нямаше да е същото. обичам ви!

gimly

стъф

като от английското stuff… да не си помислите нещо – е, и да си помислите не е мой проблем 😉 Напоследък Гимли е развихрил литературния си талант, както всички могат да се убедят по предните ‘парчета’. Направо ме е срам че той ме отсрамва, но не чак много, но пък сега аз сядам да сътворя нещо.

Седя си на бюрото, огрян от залязващото слънце с чаша джин с тоник (и резенче лимон) и гледам Малкълм… оопс, това беше по-рано днес. Хубавото е че малко ми мина депресията причинена от поредната вълна напускащи колеги/приятели. От една страна ми е готино за хората защото отиват на места където ще им плщат повече и където ще се развиват 😉 от друга ми е тъжно че няма да ги виждам толкова често, че няма да работя с тях както досега. От трета съм бесен на HR отдела ни, както и на мениджърите затова как постоянно обясняват как хората са най-важното (а те наистина са, мамка му!) обаче не само не си мърдат пръстта (пръстите де) за тях ами направо грубо се държат. Невероятно тъпо се държат, просто не е истина. Утеха ми е че си оставаме приятели с хората и ще се виждаме по често на бира и други богоугодни мероприятия.

И все пак е тъпо – без хора няма екип, без екип няма компания. Да не споменавам за апатията и демотивацията, които са последствие от това & влияат на тези които все още не са напуснали. Шоколада & алкохола помагат, но само временно. За съжаление с първото трудно се прекалява а с второто не ме бива да прекалявам. Знам че накрая ще останат хубавите моменти но това ще е след време. Сега съм бесен, а още не можем да си вземем боксова круша @work, имаме си само дарц.

до утре

знаеше, че някой ще го нападне когато вратите се отворят. сигурен беше. числата бавно се сменяха. 8…7…6…5… съвсем скоро. стомахът му се сви. зае отбранителна позиция. вратите се плъзнаха встрани и той се взря в мрака. нямаше никой. чуваше само собственото си задъхано дишане и отзвука от камбанката на асансьора. поиспокои се малко, спря вратите, които тръгнаха да се затварят и бавно пристъпи навън. първите няколко метра минаха добре. постепенно слухът му се изостряше. започна да чува повече отколкото му се искаше. дали наистина зад него има някой? това плод на въображението му ли е, или стъпка? ускори крачка. още малко оставаше до колата му. натисна копчето и чу успокояващия звук на отключващи се врати. в следващия миг се вцепени от абсолютната сигурност, че някой ще го халоса по врата. момента отмина. нервно се усмихна и се опита да диша равномерно. повтаряше си, че няма никой, като за всеки случай бързо влезе в колата и заключи вратите. завъртя ключа, пусна музика. притесни се, че така няма да може да чуе, ако нещо стане и спря музиката. отново тишина. тихичък равномерен звук на работещия двигател. завъртя волана и излезе от паркинга. докато караше всичко беше наред. мислите му се рееха някъде далеч. светофар. мразеше светофари. ей сега някой ще насочи пистолет и ще го накара да отвори вратата. нервно натисна съединителя, другият му крак все по-неуверено пазеше колата да не тръгне. най-после зелено. преживя и този светофар. само още 3 до дома. започна да кара по-бързо. сега и полицията го притесняваше. припознаваше всяка кола с полицейска, всеки минувач държеше палка. сърцето му се сви на няколко пъти. нов светофар. някой го гледа. сигурен беше. мърмореше си да не поглежда встрани. почти успя. погледна. найлонова торбичка, завързана на мантинелата. зелено. газ. вижда се неговата пресечка. отбива. търси място на паркинга. защо е толкова тъмно? във всички коли има хора, които го дебнат. спира. поема дъх и се подготвя. спринт до входната врата. бързо вади ключа, космите по врата му се надигат. отключва. вътре е и спокойствието се разлива в него. спасен е. до утре.

gimly

опитни мишки

за пореден път си направих сам забележка да престана да си мисля, че което е добре за мен, е добре и за околните. явно съм във възрастта, когато знам отговорите на всички въпроси. разни хора ме питат за съвет и на няколко пъти нещата не се получават с проектирането на моя опит върху техния живот. добре че гафовете не са сериозни, но някак ми е трудно да се откажа от опиянението. вероятно за всичко е виновен мързелът. ако не ме мързеше толкова, щях аз да правя грешки и да трупам опит, а не да използвам опитни мишки. и страхът е движеща сила, трябва да призная. страхът от провала, от неизвестното, от разочарованието. а защо не и от успеха. всъщност малко се отклоних от пътя. мислех да пиша тази вечер за несъзнателното проектиране на собствените емоции, чувства и мисли върху околните. дали е възможно това да се избегне? колко самопознаване и самодисциплина трябват? да вземем например зодиите. те са един от начините да не използваме себе си за шаблон. вместо това имаме 12 други шаблона (или 11 – без нашия), които да налагаме. което май само задълбочава проблема. е, сори ако това ви разочарова, но и аз нямам решение. ако имах, нямаше да имате нищо за четене, което май е добрата новина тази нощ.

gimly

спомени, спомени

спомените избледняват неусетно. преди два месеца се усетих, че имам хрема от доста време. зачудих се откога. не стигнах до решение. имам смътни спомени, че не винаги е било така. реших да се следя. оттогава съм се сещал да проверявам съзнателно за хрема около 7-8 пъти.
все имах. в момента пак имам. на ръба на съзнанието ми е знанието, че в някой ден от тези 60 аз съм нямал хрема. но нямам ясен спомен. започвам да се плаша.

напоследък се чувствам отпаднал и нищо не ми се прави. замислям се. кога не е било така? не си спомням. знам, че има такъв ден. имаше. имало е.

преди време не ме мързеше толкова. преди време вървях повече пеша. преди време ходех по дискотеки. преди време можех две вечери поред да играя карти до сутринта. дали?

май остарявам. хората около мен се борят по различни начини. не искат да пуснат детството. правят свинщини по хотелите, седят на земята по спирките, не поемат никаква отговорност за нещата, които са повредили, живеят в безпорядък. страх ги е да порастнат. а аз мислех, че ще се сблъскам с проблема на средната възраст и сходните проблеми доста по-късно. но не би.

дъглас адамс е написал the meaning of liff с идеята да помага на хората. там има думи, които обясняват чувства и събития, за които няма друга дума. когато ти се случи (или почувстваш) нещо такова и няма дума да го изразиш, си мислиш, че това не се е случвало на друг досега и – в повечето случаи – ти става гадно, защото нещото обикновено не е хубаво. ако за него има дума, няма да е толкова притеснително и ще си спокоен, че – щом и дума са измислили – това се е случвало и на друг.

gimly

златната ябълка

първият ми допир с любимците на мици не беше много слънчев. в 8ми клас ни преместиха в друга компютърна зала в часа по информатика и там имаше само макинтоши. бяха доста дървени – нищо не можеше да се прави на тях, нямаше опции, настройки и други начини за ровичкане. единственото приятно нещо беше prince of persia. бързо се върнахме в любимата си зала с pc-та, на които можеш да пишеш забавни малки програмки на паскал, които рекурсивно запълват целия хард с произволни символи, използвайки предвидливо кръстени файлове като c:\windows\win.sys.

следващата ми среща с фирмата за плод-зеленчук беше във филма форест гъмп. там том хенкс играе един малоумник, който – типично по американски – всъщност е много пекан и добър, печели сума пари, купувайки акции в печелившата фирма.

днес епъл навършват 30 години. това ме накара да започна да пиша за тях. четох в http://www.engadget.com че първият мак доста прилича на Mac mini и това ми се стори доста забавно (те май затова са го написали, а аз се хванах).

напоследък се реабилитираха пред мен – първо разбрах, че фотошопа върви по-добре там, отколкото на моя компютър, после видях иМак, след това дойде Г4, Г5 и много успешния иПод. така че в момента по-скоро ме кефят, отколкото не, но все пак оставам с едно наум. защо ли? ами как защо – това си е типичния американски компютър: хубав, неразглобяем, неразрушим както хардуерно, така и софтуерно. няма достатъчно игри за него, доскоро липсваше обратна съвместимост, затворена операционна система и много трудно за използване SDK. който иска пример за това как монопола пречи на развитието, нека погледне мак-а.

gimly

събота

Хич не ме бива със заглавията както е видно от поредното такова. В петък вечерта гледах ‘Ice age 2’ в Арената. Готино е филмчето & превода е добър. Не знам само защо не ми беше чак много смешно – колебая се дали наистина е от това че е на български, или вече съм порастнал, въпреки че половината компания беше над моите години а се забавлява безумно. Или просто не бях в настроение. Отиди и го гледай в Арена – билета е 6 лв, 4 за деца (не че успях да мина за дете ама…). А коментарите на малчуганите от задния ред ми бяха забавни – за съжаление нямаше с какво да ги запиша 🙂

Лирично отклонение – кината Арена вече имат уебсайт. Така де, крайно време беше, обаче пак никой не е мислил за юзърите. Ако пренебрегнем това че не можеш да си купиш билети онлайн или поне да си запазиш, което не е чак толкова сложно, никъде няма цени на билетите за конкретната прожекция. За да ги разбереш трябва да се обадиш по телефона. Естествено няма и телефон на сайта. В този си вид е леко безмислен сайта – програмaта я има на още стотина места, но какво пък. Последно лирично отклонение – пичовете от Спектър ме изкефиха с рекламата си в киното. Билбордове & тяхното лого на всяка втора седалка – просто & ефектно. Не знам дали е ефективно но се забелязва. Евала им на колегите.
Тааа съботата (демек днес – 1ви април) е един адски спокоен ден. Забравих да се избъзикам с някой но не е задължително да се шегуваме само един ден в годината нали?! сън, палачинки със сладко, четене на блогове, гледане на филми, четене на книжки… релаксация. А сега и малко писане. 😉

фото, фото, фото

Вчера ми донесоха така-мечтаният фотоапарат 🙂 и още не мога да му се нарадвам – Panasonic Lumix DMC-FZ7. Засега изглежда страхотно, обаче се оказа че ще трябва бая четене за да се използва пълноценно. Ръководството за употреба (a.k.a manual) е стотина страници, пък и аз нищо не разбирам от фотография, освен че ме кефи да щракам. И с едногигабайтова карта това не е проблем – само май трябваше да си взема втора батерия, но това ще почака. Апаратчето снима и доста прилично видео, за съжаление без компресия (или аз не знам че има) – което се хваща по около 100 мБ за 1 минута. 12x zoom-a просто е велик. Един от малкото минуси е че самият фотоапарат поддържа само usb1, но това лесно се оправя с cardreader за двайсетина лева пък и не е голяма болка само по себе си. И понеже вчера Джеси ни посети в офиса с Николайчо – ето и някои от първите снимки на фотото…

newbaby.JPG

baby.JPG

“Еба ти и живота скапан!”

Заглавието напълно отразява днешното ми настроение. Един толкова красив и на пръв поглед спокоен ден се превърна в ад към десет и половина сутринта, когато цялата мрежа умря, и то не само офисната но и тази през която работят всичките клиенти – и нет и войс. До дванайсет часа ту работеше, ту не – чак към дванайсет и половина се оправи напълно. И още не е ясно точно какво се е случило… напълно. Едната част е ясна, обаче остава без коментар защото не ми се пишат псувни. Това което ми скофти настроението освен грижата ъф корс бяха многобройните ми разговори с клиенти (близо стотина), които бяха в пълното си право да са нещастни, недоволни и агресивни. Не че това ми помага де. Поне кратката разходка до Магданоз & храната между два и три следобяд малко пооправиха нещата. Швепса & сухите пасти също помогнаха. И все пак всичко се свежда дочетири-буквеното-съкращение ТНТМ.

Заглавиетого взех от книгата която чета в момента (благодаря ти Гимли) – Hash Oil от Момчил Николов. Това май се води съвременна българска литература – поне е от ‘колекцията’ бърза литература. Честно казано още не мога да реша дали е пълен боклук или брилятно произведение. Май няма и да разбера само от едно прочитане. Истината е че почти не съм имал досег със съвременната БГ литература, за разлика от американската научна фантастика например. Уфф, тръгвам си че Нина ме чака (пак ще ме кара) 😉 Ааа да – по този повод – thought-of-the-day:

По-добре да те карат отколкото ти да караш.

театър

Избило ме е на култура. ама много ме е избило – толкова че в сряда съм на ‘Кой се страхува от Vifginia Woolf‘ в Сълза & Смях. А пък на 8ми април пак в същия театър съм на ‘Д-р Бляскава Комедия‘. Хубавото е че за Вирджиния дадоха отстъпка – тоест за след нея дадоха разни ВИП карти – 50% отстъпка за 16 човека, пардон билета. Ама така е като отидох за да купя двайсет 😉 Май за следващия сезон ще трябва да подобрим организацията и предварително да договорим отстъпките. Все пак хората са културни и навсякъде дават – и в Народния ми смъкнаха цената – но тогава си беше за 25 билета – просто нямаше как да не предложат нещо. По-големият проблем от организираното посещение на театър е организирането на пост-театралната дискусия. Рядко в девет вечерта има свободни места в заведенията, особено за по-голяма групичка. Ако някой знае къде из центъра могат да се направят резервации без предварително капариране (в бирария/пицария) да си признае. Аз знам само за 1516…Иначе в културната програма за този месец май ще влязат и солистите на Covent Garden, както и Крал Лир в Народния.