Тази година датата мина малко незабелязано. И защо не – юбилеят беше миналата година. Хората забравят. Сегашните младежи едва ли имат и спомен какво се случи тогава. Чудя се дали това е благословия или проклятие. А и хората помнят избирателно – за комунизма напоследък се оказва че се помнят ‘хубавите’ неща – липсата на безработица, спазването на закона, храната и уредения живот. Цената на тези ‘блага’ е забравена и рядко се сещаме за липсата на свобода & избор, за Белене, тормоза и рухналата икономика. Желю Желев е забравен, Петър Стоянов отдавна не се споменава, а пък когато споменат Иван Костов винаги е свързано с нещо негативно.

За да осъзнаеш колко ценно е нещо трябва да изпиташ липсата му. Поне временно. А да присъстваш когато хората се бунтуват, барикадират и бият (за щастие не дочакаха танковете) е нещо незабравимо. Чудя се какво ли учат днешните ученици за новата Българска история. Какво ли учат за 9 септември 1944, за 10 ноември 1989, за 10 януари 1997?! И как им изглежда всичко това в контекста на днешното време…

 Няккои интересни линка: Стандарт 2008, Дневник 2007, Дума 2006…